Една и съща дата – 10 ноември 1989г.
Защото тогава за Германия това е бележита дата, а за България не е?
Или по-точно – не стана.
Народът интуитивно не я прие като преломна за историята ни.
И колкото повече време минаваше, толкова по-формално се отбелязваше този ден единствено от медиите, просто като информация за някакво събитие, сега, след двадесет години, повече срамно, отколкото носещо ни гордост.
Но тогава, през 1990 не беше така!
Спомням си как нашият новоизбран президент Желев, току-що избран, изпрати телеграма до президент Рейгън и с гордост му се отчете: „Господин Президент, в България тоталитаризмът е унищожен и победи демокрацията!”
Да, може би в Германия това да е станало.
Но у нас, както вече знаем, тогава нито тоталитаризмът бе унищожен нито пък победи демокрацията.
И все още не е.
Защото, ако врагът в Германия бе победен за една нощ и съборен, разрушен, подобно на стена, нашият враг е по-скоро вражеска армия, с която водим дълга, кървава и изтощителна война.
И тази война продължава вече двадесет години.
Ние мислихме, че на 11 ноември1989г. ще се събудим свободни, но не стана така.
Нашата битка с тоталитаризма повече прилича на войната, която са водили руснаците с нацистите – тя е дълга, понякога отчаяна. И най-вече – изтощителна, с много жертви.
Подобно на нацистите след Сталинград, и БСП отстъпва, но не без бой. Както нацистите и тя се бие за всеки град и всяко малко село, а в всеки град и село – за всяка улица и всеки дом!
Единственото, което виждаме, това е, че от избори на избори електоралната подкрепа за БСП става все по-малка, „Партията” губи проценти, тя губи битката, в смисъл че губи политическата власт.
Не и икономическата, разбира се, но това е вече друга, още по-болезнена тема.
Членската маса на БСП се стопява. Но ако ми позволите да продължа сравнението – БСП е само една от вражеските „група армии”, а там са още : ДПС / най-вече! /, НДСВ, дори и СДС, а може би накрая ще се окаже, че и ГЕРБ и ЛИДЕР и Мафията и кой ли не още...
От другата страна?
От другата страна е просто Народът, който ги бие през четири години с отрицателния си вот.
Можем само да допълним – бие ги поотделно, но никога заедно...
Народът дори още не е организиран нито в силна гражданска организация, нито в силна лява или дясна политическа партия!
Далече е още Берлин, уважаеми читателю! Войната не само, че не е спечелена, но още и наполовина не е свършила.
Малките победи не са толкова забележими.
Затова и в нашата най-нова история ние нямаме бележити дати.
Затова и след двадесет години „демокрация” българите все още смятат като единствена и най-важна бележита дата 9.IХ.1944г. И с право!
Нашият „Ден победы” още не е дошъл. И в известен смисъл нашата „берлинска стена” още не е разрушена. Един ден и това ще стане и ние ще имаме най-после следващият велик национален празник.
Автор: Това Троев
24 февруари 2010 г.