Ясно е,колко е тежко и тъжно на тези от възрастните българи да прозрат и признаят пред себе си, че живота им е изминал в условията на цинична заблуда. Да прозрат, че строейки и защитавайки България, те всъщност са вярвали на шайка мошеници, които зад паравана на светлите идеи са крили своята некадърност и алчности да признаят, че по-голямата част от обществото вярваше и се ндяваше на по-добро бъдеще. Сега,за да бъдем честни пред народа си, се налага да кажем истинататака както я виждаме ние.
Можеше да бъде добре, много по-добре, но скоро няма да бъде. Ако обективно налагащият се преход от тотално контролирано общество към такова ръководено от демократични принципи беше осъществен по естествен път със силите на обществото, а не с преврат от шайка алчни, продажни и самовлюбени в себе си авантюристи.
В този случаи се налага да направим нерадостният извод, че българското общество 89 година не беше съзряло още за тези промени. Вероятно бяха необходими още една, може би две години, за да се формира в самото общество критичната маса от недоволство и желание за промени. Началните кълнове за това вече бяха налице.
В този случай щеше да бъде намерен по-верния път за смяна на изживелото времето си статукво. За отстраняването на Т. Живков по този начин, чрез дворцов преврат, от малка група негови саратници, действаики конспиративно от името, но зад гърба над обществото, вероятно е уместна фразата на Цицерон по повот убииството на Цезар, “Никога в нито една държава не се случва заедно със свободата да е била възтановена и държавата”.
Но чуждите “консултанти” и техните български слуги не можеха да допуснат това, процесите в страната да се развият по своя естествен път. Най молкото поради това, че бързея на времето неминуемо щеше да изфвъли заедно с Живков и тях от политическата сцена. Те избраха най-добрия за тях момент и най-лошия за България. Те получиха в наследство обезверен народ, смътно учакващ и готов да приеме нещо ново, без да знае какво. Народ, отучен да се бори за правата си, по принцип недоволен, но обичащ държавата си и вярващ в нея. Проблема е в това, че държавата беше Партията, а тя не обичаше народа си. Трагедията е в това, че все още поколението от шестдесетте, седемдесетте години не може да приеме факта, че България навлезе в фазата на див, вандалски капитализъм и най-големия капиталист е ПАРТИЯТА ЛЮБИМА чрез чедата на вождовете си и тяхните приближени.
Проблема за бъдещето на България е не толкова, че общественото богатство беше цинично ограбено и продължава да се ограбва. Майната им на тези, които станаха свръх богати на гърба на обществото. Лошото е, че част това богатство, сътворено от рацете на честните българи, беше изнесено извън България и е безвъзвратно загубено. Проблемът е в това, че тези, да ги наречем “комсомолски деятели и техните сподвижници” нямат и не могат да имат държавнически поглед върху проблемите на България и не са състояние да изведат страната от задънената улица, в която техните родители и те самите я вкараха. Прекалено са алчни, продажни, в голяма степен и лично некадърни. Нямат концепция за развитие на страната и непрозорливостта им не им дава възможност да се отдалечат от личните си проблеми и стремежи за забогатяване и да търсят аналози адекватни за българското обществено развитие, опирайки се на обществото, на миналото и традициите на България и историческият ни опит и развивайки го при променените условия. Виждаме стремеж да бъде натрапен на България американският модел, далеч не най-добрия, който води и САЩ към неминуем срив. Не се замислят над факта, че България е в Европа, а този модел там не е радушно приет. Не са в състояние да прозрат факта за геополитическото положение на страната и правят всичко възможно да превърнат България в нещо като бананова република, бедна и послушна колония на САЩ.
Да се обърнем към младите ни е по-трудно защото и ние сме причастни към това което се случи и се случва сега в нашата България. Ние може би извървяхме, първата, най-трудната крачка от пътя, да осъзнаем заблудите си, да признаем вината си пред България, пред нашите деца. А пътя ще го търсим заедно с вас младите. Може би нашата изстрадана житейска мъдрост и вашата вяра, енергия и ентусиазъм ще ни помогнат да намерим верния път.
Автор д-р Симеон Войнов-ГИАП
2005 София