Съидейниците и съратниците на Доган ликуваха /може и да е било искрено/, че водачът им, според съда, излезе чист и непорочен като новородено, изразявайки безочливо радостта си пред електронните медии. Видяхме и него на излизане от съда в позата на победител с усмихнатата му  одиозна физиономия,  без да личи ни капка срам или неудобство. На това се казва по турски тепегьозлък до безкрайност. Има и още един турски израз – „гьонсурат”. Но за една голяма част от българските журналисти, политолози и социолози, този гьонсурат е „най-умният, най-гъвкавият, най-находчивият, най-големият”, а и най-полезният за България политик, защото я бил спасил от междуетнически конфликт.

Това е той, безценният и незаменим лидер на ДПС, борецът за права и свободи на своя електорат от етнически турци и българомохамедани – бедните тютюнопроизводители и гледачи на по няколко животни, които едва си изкарват хляба и излизат на протест, за да извоюват няколко стотинки или левче върху килограм тютюн. А доблестният им водач Доган не си знае милионите – казват, че  бил един от най-богатите хора в България. Този народен водач, който е и народен представител, счита за унижение да заседава в парламента, заедно с низшите духом и умом депутати, и се весва в него най-много два-три пъти в годината. И никой не може нищо да му каже – нито председателството на НС, нито избирателите му. Държи се като същ турски султан.

Министър председателят пък лично защитава данъчните измамници и длъжници на държавата, давайки пример на подчинените си как да се грижат за спокойствието на далавераджиите и  да не надигат чак толкова глава срещу корупцията. Всичко трябва с мярка да се прави и да се пипа внимателно, защото и милионерите душа имат и те страдат, а ако ги обиждаме и измъчваме, на кого ще се опираме, на кого ще разчитаме.

Вместо да се занимава с управлението на държавата и извеждане на икономиката от кризата, този оригинален и самобитен министър-председател, единствен в света по рода си, /извинявам се пред читателя, че ще повторя част от написаното  в поместен по-напред материал, но без Бойко настоящият очерк ще бъде грозно осакатен/, всеки ден или топка рита, или нов обект открива., колкото и незначителен да е той. Важното е да реже лента и да го снимат телевизиите, които неизменно го следват. Човекът това знае, това може и това прави. И постига целта си – показва колко много се строи по време на управлението на ГЕРБ, с какъв замах работи правителството и лично той. И си е прав човекът – нали това позиране пред камерите, по времето когато беше главен секретар на МВР, извая образа му на най-големият борец срещу престъпността, макар че тя не само не бе преборена, ами продължаваше да расте, да се разширява и задълбочава. И с подобни трикове можа да излъже избирателите и спечели изборите.

Но мислещите и прогледналите българи вече го оцениха колко струва, а и в чужбина разбраха  що за човек е, и като отиде някъде, дори и на официално посещение му устройват ритане на топка или демонстриране спортни прояви. Ами такъв си е човекът – мисли, че върховна ценност е да можеш да риташ топка, да играеш тенис, да вдигаш тежести и да се бориш, да владееш карате или боксьорско майсторство. Въобще да си човек с широки рамене и мощни мускули. Само такива хора могат да оправят държавата и водят народа към светло бъдеще. Това и Путин го доказа, чрез владеенето на източните бойни изкуства. Ами така си е, още спартанците са казали, че здрав дух може да има само в здраво тяло, а без едното и другото как ще управляваш държава? А комунистите какво са? Та те нямат нито един що годе спортист сред ръководството си. Затова и трите им правителства се оказаха слаби, затова и пропаднаха и все повече ще пропадат.     

Култура? Театър, кино, литература, рисувачи и скулптори – кому са нужни, хранят ли те народа? Наука? Празна работа. БАН е една  паразитна институция, пълна със старци, които само пари искат, а нищо не дават на народа. Занимават се с разни отвлечени, ненужни на държавата и народа работи. А образованието?

Е, образованието е друга работа, то трябва да подготвя квалифицирани държавни служители и работници. Да обучава децата и младежите на чужди езици и на европейски обноски, да ги подготвя като добри туристически деятели и служители, за да умеят да посрещат и обслужват чужденците – да им се усмихват, да застилат добре леглата им, да ги хранят, да им устройват приятни забавления, да им доставят проститутки… Защото туризмът е бъдещето на България, защото от него много пари могат да се изкарват. Е някои говорят, че това превръщало нацията ни в слуга на богатият Запад. А бе слуга, ама богат слуга. Дай ми ти на мене пари, много пари, пък ме наричай както си искаш. Парата братче, парата, тя е командвала, командва и ще командва света. Не е важно как я изкарваш, важното е да я имаш.

За туризма са нужни и модерни магистрали, които сега правителството усилено строи, под неговото лично ръководство, давайки мило и драго за тях, късайки от залъка на народа. Опозицията и всякакви противници на правителството, които не знаят как се управлява държава злословят, че магистралите изяждали пенсиите. Да, ниски са пенсиите, но и пенсионерите кому са нужни? Само тежат на държавата, пък и на близките си са в тежест. И заплатите били ниски. Ами ще станат високи, когато развием туризма.

Това е то отговорното, държавническо мислене.

А какво да кажем за друг един народен любимец - Волен Сидеров. Този, когото някои от влюбените в него публично наричаха новият Левски. Спомняте ли си изблиците на народна любов, когато се изкачваше на трибуната? Когато ръкомахаше, издигаше нагоре ръцете си като католическа скулптура на Исус Христос и изричаше на висок глас, за да се чуят на далече, проклятия срещу узурпаторите на народното достояние? И се заканваше, че ще им отнеме заграбеното и ще го върне на неговия законен собственик народа. А наблюдавате ли го сега, как перманентно се променя, все към по-хубаво, външно и вътрешно. Колко елегантно се облича и как галантно се държи по светските приеми и партита? И Капка вече води на тях, както си му е редът, а и да се види какъв вкус има към жените.

И езикът му стана един такъв гладък, културен, приятен за ухото на управляващите. Няма ги вече предишните груби изрази и обидни за властващите думи, няма ги резките ръкомахания и заплахи, за отнемане богатствата на незаконно забогателите, за ревизиране на всички незаконни приватизационни сделки и прочие грабителства, няма ги ругатните срещу олигарсите. Ако все пак понякога си позволява някоя груба дума, тя е отправена към неразбраната, тенденциозно несправедлива и злоядна опозиция от ляво и дясно. Не е той  вече парият в подножието на дяволската стълбица на Смирненски, а възкачилият се на най-горното стъпало, от където всичко, което правителството прави изглежда хубаво, красиво и хуманно, всичко, всичко е добро за ощастливеният от  Бойко Борисов народ.

 За „цар Симеон ІІ” да говорим ли? Мисля, че не си заслужава, защото дори и сълзливите бабички вече са отвратени от лицемерието и опашатата му лъжа, че дошъл да работи за доброто на България, а главното му занимание и грижа бе, и е, получаване наследството от баща си и дядо си, а покрай него и заграбването на десетки хиляди декари държавни гори, които незабавно започна да изсича и продава в чужбина.

Не исках да бъда многословен, но не мога да подмина още един забележителен герой на нашето време, още един любимец, но не на целия български народ, а на работническата класа – профсъюзният бос д-р Тренчев. Провокаторът, вдигнал пернишките миньори срещу социалистическата партия, духовният вдъхновител на подпалвачите на партийния дом, лицемерът анатом, уж борецът за правата на работниците, а всъщност защитник на капиталистите и приятел на олигарсите, превърнал „Подкрепа” в казионен профсъюз. Крепител на всички десни правителства. Синът на активните борци против фашизма, чийто привилегии прилежно ползвал, превърнал се в яростен антикомунист.

Отгоре на всичко и сноб. Видяхте ли какъв богат прием даде в един скъп, луксозен ресторант, по случай 20 години от основаването на профсъюза му. Облечен в шикозен, бих казал дори екзотичен тоалет/ с някаква необикновена риза, без вратовръзка, около врата му увити въздушно фини  платове в бяло и розово, през тях шнур, на който висеше нещо - орден ли, нещо друго ли не  се разбра - камерата не го показа/, с умилителна усмивка на лъскавото си мазно лице, той посрещаше скъпи гости. Между тях, винаги присъстващия на такива исторически събития президент на Републиката, непременно носещ дежурната награда, /милият, той толкова силно обича да награждава за щяло и нещяло/, председателството на НС, министри, партийни лидери, банкери, милионери и пр. и пр., с които уж се бори за защита интересите на горките работници, каквито камерите на приема не показаха. А каква реч поизнесе! Тържествена, мъдра - нещо като тронно слово на английската кралица. Но не за хала на народа и ролята на профсъюза за подобряването му, а за съвсем друго. Заемайки позата на католически пастор и на мъдрец, той произнесе поучително слово, адресирано към представителите на властта и на опозицията - да не бъдат лоши едни към други, да не се мразят и карат, защото  само с добра воля и взаимно съгласие можели да водят държавата напред. Като президента Първанов и той иска да примири агнето с вълка. Но докато от устата на един президент като баща на нацията / и то какъв баща!/, това все някак си може да се приеме, то хич, ама хич не подхожда на един профсъюзен деятел. Та като го гледах охранен и мазен, облечен като милиардер /грешка - милиардерите, не се обличат така помпозно, т.е. смешно/ и слушах думите му, ми заприлича на охранен висш християнски сановник, а съвсем не на профсъюзен деятел.

На вас не зная, но на мен този разкошен прием с лъскави костюми и лица, и отрупани с лакомства маси, на фона на гладуващите българи, ми заприлича на пир по време на чума. И ако се даваше от някоя работодателска организация, или друга някаква институция представителка на капитала, като че ли по можеше да се прием, но даден от един профсъюз изглеждаше повече от отвратителен.

А сега да се обърнем към един друг тип народни хора – парламентаристите ни. Които са ни толкова работливи, добродетелни и симпатични, че с мед да ги храниш. Двайсет години непрекъснато законодателстват, а законите все не ни стигат. Когато притиснат някого, че работите в сектора му не вървят, той все с липсата на закон се оправдава: нямало закон на основата на който „да вземе мерки. „Това е, защото законът не урежда нещата”. Двайсет години приемаме и поправяме закони и все нямаме законова държава. Ами защото да твориш закони в условията на демокрация хич не е лесна работа  - хем на работодателите трябва да угодиш, хем интересите на работниците трябва да защитиш, защото може и да се разбунтуват. Та затова - приеме се, да речем, днес един закон и от утре започва да се поправя.

За морала и културата на тези мили народни хора да говорим ли? Е, всичко не можем да знаем и твърдим, но със сигурност можем да кажем, че ако не всички, поне половината от тях са се кандидатирали за депутати с презумцията, че ще могат да се обогатят. Чрез лобиране, чрез дребни и едри ходатайства, чрез участие в бордовете на стопански и други организации, от където получават хонорари, за които обикновеният човек и представа си няма. При това без нищо да правят – в годината я отидат, я не на две -три заседания или съвещания. Ръководителите на предприятията обаче им плащат редовно, защото знаят ли дали утре няма да опрат до лобирането им. Така е то, така е при демократическия капитализъм. Особено при българския. Да, келепир братче, келепир. Където има келепир, а заедно с него и слава, там трябва да се ходи, там трябва да се търси щастието. Всичко друго е от лукаваго.

 Другата половина, или по-малко от половината, които не правят това си кротуват и се радват на едни „прилични” заплатици, с които осигуряват  едно, все пак сносно, за българските условия, съществувание на семействата си. А и добри пенсии ще си осигурят, за спокойно и почтено прекарване на старините. Няма да мизеруват, като сегашните пенсионери, и да се унижават с протестите си пред разните държавни институции.

Е, ако сме обективни, трябва да признаем, че между калабалъка, тук-там може да се срещне и някой честен между тях, с нагласата си да служи на народа. 

Това е истината, господа. Неприятно, дори гадно е да я изречеш, но такава е тя, дявол да я вземе.

И сега, ако прибавим към описаните до тук народни любимци още и грабителите и далавераджиите, мутрите и политическите хамелеони и лицемери, ще получим приблизителната картина на българските герои на деня. Герои, пред които бледнеят познатите ни от литературата Киряк Стефчовци, х.Иванчо х. Пенчовци, Големановци и Бай Ганьовци. Нищо не представляват те, ако ги сравним с днешните избораджии и мераклии за власт. Може ли например Големанов да се мери с Бойко Борисов. Или Бай Ганьо с Волен Сидеров. А Мидхад паша с Ахмет Доган. Или пък Дочоолу и Гочоолу със Цветан Цветанов, Искра Федотова или Цецка Цачева, Чукалов и пр. и пр. А и с Ивелин Ииколов, Румен Петков, Димитър Дъбов и цялото ръководство на Позитано 20, които взеха великото решение да включат в изборната кампания за 41 НС царя на чалгаджиите, циника-педераст Азис и силиконовата певица-милионерка Ивана. Та отблъснаха още повече от партията и без това разочарованите избиратели от управлението на Тройната коалиция.

 

Пък и една опозиция, лява и дясна, имаме – хвани едната, удари другата. Иван Костов ли ще е опозиция? Ами той е толкова изцапан, че трябва да го е срам да се обади. Пък ако се обади веднага могат да му запушат устата. И е такъв върл антикомунист, такава омраза храни към комунистите / на какво ли основание/, че е готов не с Бойко, ами с дявола съюз да стане, само и само социалистите /наричани от него комунисти/ да не дойдат на власт. И затова ту се сгада с Бойко, ту му се пише опозиция, в резултат на което се е превърнал в една политическа нула.

Мартинчо, председателят на СДС, по се мъчи да мине за опозиционер, и понякога изрича смело някои истини, относно управлението на ГЕРБ, но и на него му пречи страхът от „комунистите”.

БСП на чело със Сергей? Ами нали този Сергей, заедно със подбраният от него отбор,  закопа и компрометира партията, смали я и принизи до третостепенна сила, та никой, дори и съпартийците му вече не искат да го слушат. Макар, че в интерес на истината, трябва да кажем, че е един от малкото в парламента, които казват и защитават някои истини. Но и неговата уста лесно се запушва, с направеното или ненаправено по време на управлението на Тройната коалиция. Хората не искат да вярват на една партия, която се пише за лява, за социалистическа, а ръководителите й направиха безпринципна коалиция с един лъжлив бивш монарх и с лицемера и безчестника Ахмет Доган. И флиртувайки с тях, и угодничейки им, провеждаше типична дясна политика.

 А извън парламентарната опозиция? Има една - в лицето на ВМРО, която се мъчи да бъде по-истинска, но тя е твърде маломощна, за да оказва някакво влияние върху политическата обстановка в страната.

Това са, драги ми читателю, само някои щрихи от мрачната картина на българската политическа действителност. При такава картина нямаше кой да попречи за разграбването, в буквалния смисъл на думата, на страната ни. Всичко, което беше създадено по време на социалистическото строителство: тежка, лека  и химическа промишленост, транспорт – сухопътен, въздушен и морски - търговски и риболовен флот, отидоха в частни ръце, за жълти стотинки, или съвсем без пари. Цветущото ни земеделие и животновъдството пък бяха съсипани и разграбени, съгласно  измисления от гениалния Желю Желев, закон за разтурянето на ТКЗС и връщане земята в реални граници.

И  ето, че из един път, за нула време, в България се пръкнаха стотици милионери, мултимилионери и милиардери, чийто милиони не носят нищо за българският народ, защото се изнасят в чужбина, където се  влагат в банки или в недвижими имоти и пръскат за луксозни яхти и коли. Или за вдигането на вили и дворци, каквито дори богаташите на запад не строят, защото тук си казва думата и парвенющината на българските новобогаташи. И т.н. и т.н. Тя грозната истина край няма, в тонове хартия не може да се опише.

Това е едната страна на проблема. Ами ако погледнем към другата, т.е към народа, или към  българския избирател, какво ще видим? Ще видим същата отчайваща картина. Защото, кой позволява да става всичко това, кой избира милите ни народни представители и некадърните и лъжливи министри и премиери? Нали ние, народът. Отдавна е казано, че всеки народ има такива управници, каквито заслужава. Е, ние доказваме вече в продължение на 20 години правотата на тази сентенция.

Нали същият този народ, т.е. всички ние позволихме да разграбят пред очите ни общественото богатството и разрушат уредената ни държава. В продължение на 20 години търпяхме да ни лъжат и мамят и още продължаваме да вярваме на хитреци, използвачи и демагози, или да възлагаме надежди на голобради момчета без житейски, управленчески и политически опит, като Жан Виденов и Сергей Станишев.

Лошо братя, много лошо. Но има и нещо по-лошо. И то идва от към българската младеж. Вместо да търси начини и се включи в работа за оправяне нещата в страната, а от тук оправяне и своето положение и решаване своите проблеми, нашата надежда се отправя да търси щастието си извън Родината. Това е толкова осъдително, колкото и съмнително. Защото колкото и да забогатееш - ако това ти е мечтата - щастието ти никога няма да е пълно извън родната ти страна, далеч от хората сред които си израснал, които са те отгледали и възпитавали. А пък ако имаш поне малко съвест, ще ти е и гузно, че си тръгнал, като егоист и краен индивидуалист, да търсиш само своето щастие, зарязал най-близките си хора и Отечеството.

Никога не съм вярвал, че един безотечественик може да бъде щастлив. Оправдавам само хора, които по някакви – извън тях причини – политически или други, са били принудени да напуснат Родината си.

Вижте какво става в Тунис и Египет, а в последно време и в други арабски страни. Там младите хора търсят щастието си не в емигрирането и спасяването по единично, а в дружните действия за оправяне нещата в държавата. Затова излязоха на улицата, затова рискуват и успяват, защото мислят не само за себе си, а за държавата и народа си. А нашите действат за спасяването си по единично, другите не ги интересуват, не ги интересува  и какво ще стане с България. Нека някои си пишат и говорят, че ако нещата продължават по начина, по който вървят сега – емигриране на младите хора, ниска раждаемост и висока смъртност - нацията ни щяла да се стопи, България щяла да изчезне като държава и остане само географско понятие. Ами да изчезва, това тях не ги касае, важното е те да са живи, здрави и щастливи.

Неразбираемо и невероятно е, че нито едно правителство през т.н. преход не се дори занима с тези най-големи, най-сериозни и съдбоносни проблеми на нацията, за да предприеме мерки за обръщане посоката на развитието на  нещата в родината ни. Всички бяха заети с дребнавите си егоистични сметки – как да изкарат мандата си и да спечелят следващите избори, как да се справят с омразните си политически противници, в много случаи и как да използват властта за да се обогатят, и само колкото за очи вършеха по някоя и друга работа за държавата. Това не бяха – казвам го с цялата си отговорност – български правителства. Те служеха или на чужди държави и чужди интереси, или мислеха само за себе си, за изгодата, която могат да извлекат от властта.  А най-често и едното и другото. Тези хора сякаш бяха извикани за да сринат държавата и съсипят народа ни.

Да, прави са, хиляди пъти са прави онези наши сънародници, които вече говорят, вдигат тревога и настояват да се вземат незабавни мерки за СПАСЯВАНЕТО на Отечеството. Именно за СПАСЯВАНЕ на Отечеството, защото то е наистина пред ръба на пропастта. Обнадеждващо е, че тези призиви вече имат материален израз - вече се зародиха няколко патриотични движения с такава цел, които вярвам - ще се обединят и ще се превърнат в сила, която ще овладее положението в страната и ще измени хода на нещата. Това засега е само едно начало, но то е като една искрица на надеждата, която ни дава вяра, че не всичко е загубено. То показва, че в недрата на народа ни има сили, има истински българи, на които може да се разчита.

Друго не може и да бъде. Народ, който е основал и утвърдил своята държава под носа и във владенията на мощната Източна Римска Империя, издържал  и не се е изгубил през петвековното робство под една варварска азиатска държава, а след освобождението, и наново през втората половина на 20 век, извел страната ни между най-напредналите държави в Европа и света, няма как да не намери сили за да излезе от тресавището, в което бе въвлечен.
     февруари 2011
Автор : Вълкан Дапчев