Намираме се в сериозна икономическа криза и тя продължава вече доста години. От по-дългосрочна гледна точка погледнато, живеем в кризисна епоха longue durée (от фр. “дълъг период”, термин, използван от историка Фернан Броделемдл за описание на дълги исторически промени, такива като появата и изчезването на икономически и социални структури – бел. ред.), която води началото си от момента на Бретън-Уудска система от 1971 г. Може да се каже, че основните противоречия, които са присъщи на късния капитализъм, така и не бяха разрешени.
Да обърнем внимание върху термина финансиализация. Възникването му е свързано с бързото развитие на финансовите пазари, което пък е във връзка с разцвета на финансовите институции и завишаване ролята и влиянието им в икономиката. Т.е. става дума за доминирането на финансовата система, построена на пазара на капиталовия пазар, създадена на базата на банковия капитал. Според американския икономист Грет Крипнер, финансиализацията е “начин за натрупване на печалба, при който печалбата се произвежда повече чрез финансовите канали, отколкото чрез търговия или производство на стоки”.
За първи път финансиализацията се забеляза в периода между двете световни войни. Тогава с нея се справиха. Неочаквано се справиха. Но проблемът се върна и днес ние нямаме подходящи средства за излекуването от него.
Работата е в това, че твърде малко пари се влагат в реалната икономика. В началото на XX век някои икономически теоретици започнаха да обръщат внимание на този симптом. Те се върнаха към темата в периода между световните войни. Финансите тогава отново започнаха да играят голяма роля в икономиката. В резултат се случи следното: през 1929 г. в САЩ настъпи Великата депресия, която се разпространи по-късно в целия свят. Тя окончателно беше преодоляна по време на Втората световна война – за наше щастие. Но дори след Втората световна война се създаде впечатлението, че проблемът не е решен напълно. Когато след войната във връзка с демобилизацията избухна голямата икономическа рецесия – както предстазваха такива икономисти като Дж. М. Кейнс – всички очакваха крах. Както обичаше да казва по това време Чърчил: “Американците винаги постъпват правилно”, – и разбира се, след казаните думи, Чърчил винаги прави дъъъълга пауза преди да продължи “…след като изчерпат всички други варианти”.
Съществуват много мощни интереси. Както по време на Великата депресия и по времето на Втората световна война, когато пътят към устойчивия модел на капиталистическото развитие се пресече с най-грандиозните военни действия в човешката история. Не бива да считаме, че това се случи просто ей така. Интересите на банките са толкова могъщи, че те, банките, никога не се предават. Капиталът тогава беше дяволски изплашен от Великата депресия, Втората световна война и още една икономическа криза след войната.
Т.е. трябваше да се преодолеят тези прегради, за да се окаже възможно изработването на алтернативна политика, която да се претвори в живота. Но когато това се случи, много представители на финансовия свят, в действителност, не искаха да се приспособят към новия ред. И, в края на краищата, те, разбира се, се постараха да отхвърлят този ред. Успяха да направят това през 1970-1980 -те години. И сега се сблъскваме с трудностите, които възникнаха от това. За да даден реална представа за това колко много финансовия сектор извлича от икономиката, ще дадем пример. Ако погледнем големината на печалбата на американските корпорации, ще видим, че през 1970 г. финансовият сектор е имал 15 %. Всички сме съгласни, че са ни нужни банки, финанси, за да изпълняват посредническа функция. Но през 2002 г. този процент достигна 42 %.
Цели 42 % от всички корпоративни печалби в САЩ влизаха във финансовия сектор.
Когато финансовият сектор заграбва такава огромна част от печалбата, вече не може да се каже, че той служи на търговията и производството или че гарантира тяхното съществуване. Финансовият сектор вече повече прилича на средновековен лорд, който вдига рентата на крепостните си, без да им дава нищо в замяна.
Да, парите правят пари.
Ако вземем класическата формулировка на Маркс, че парите първоначално се превръщат в стока, а после в пари, то тук просто се пропуска стоковият етап и парите веднага се превръщат в пари. И това е огромен проблем, който за сега не можем да разрешим.
Временното решение се откри през 1980-те години и още един път през 1990-те – но отново всичко беше кратковременно.
Първо, страните от бившия съветски блок бяха включени в глобалната икономика. Голямо количество ресурси започнаха да постъпват на глобалните пазари, занижавайки така цените на други товари, но и създавайки нови потребители. Това даде импулс на глобалната икономика. Но, разбира се, ефектът беше кратък и в края на краищата отново стигнахме до едно голямо НЕ в началото на новия век.
Така кризата само бе отсрочена.
Друга мярка – съкращаване на заплатите, което се отризи на печалбите на Уол-Стрийт и други световни финансови центрове.
И какво стана? През 1980-те-1990-те, а също и през 2000 г. корпоративните печалби тръгнаха нагоре, но повишаването беше на база на занижените заплати, а реалната иконимика произвеждаше все повече и повече стоки. Трябваше да се излезе от това противоречие. И изход беше намерен – дълг и кредит.
В резултат, разширяването на частния кредит започна да се редува с ръста на държавния кредит. Това трябваше да компенсира недостига на търсенето, обусловен от липсата на ръст на заплатите.
По време на първия етап последва ръст на държавните разходи – по време на първия президентски мандат на Рейгън. По-късните опити да се обрисува Рейгън като някакъв “противник на правителството”, като човек, който “реже данъците” – е своеобразна ревизия на историята.
Не е тайна, че той тръгна с изключително разточителни разходи в сравнение с всеки негов предшественик. В действителност, за времето на своето управление той увеличи държавния дълг три пъти.
Пазарите на облигации, разбира се, бяха обезпокоени и скоро държавните разходи бяха съкратени. Но след този държавен кредит последва взрив на частното кредитиране – появиха се кредитните карти, които сега ползваме и т.н. После се повишиха цените на недвижимите имоти, хората започнаха да вземат кредити, залагайки жилищата си. И скоро пазарите на облигациите отново започнаха да се тресат от страх, защото мащабите на случващото се наистина станаха прекалено огромни.
И през 2008 г. цялата тази конструкция рухна. Единствената реакция, която управляващите успяха да измислят, бяха мерки на жестока икономия. Сега, когато те вече са изпробвани, знаем, че не работят никак добре.
Те доведоха до катастрофална нищета, до икономически въстания, които се случват навсякъде, където се употребяват като мярка.
Ситуацията в света е изключително ужасяваща!
…
Сега за алтернативите.
Това, което наистина ни е нужно, е да върнем заплатите на предишните високи равнища, за да възстановим средната класа. За последните 20 години средната класа пострада жестоко.
Това се случи в САЩ, а до известна степен в някои страни на Западна Европа. Трябва да повишим заплатите, за да вдигнем потреблението и производството.
За целта са необходими политически и финансови решения.
От техническа гледна точка в САЩ съществуват много прости неща, които могат да се направят. Но политически е много трудно да се случат.
Може да се увеличи минималната работна заплата. Така веднага ще се увеличи заплатата, на която разчитат всички останали. Това се е правило по време на Великата депресия, когато икономиката рухна още по-силно, отколкото сега.
Често казват: не бива да се увеличава минималната работна заплата в условията на икономическа криза. Но това вече е правено! Тогава също бе съкратена работната седмица до 40 часа. А това поощри ефективността. Промишлеността почувства натиск и започна да въвежда иновации. Днес трябва да използваме аналогични решения.
Но има една разлика: днес така близко се приближихме до икономическата пропаст, че дори надминахме 1930-те. Не можем вече да продължаваме потреблението на метали, газ, нефт и пр. Трябва да създаваме икономика, която да потребява по-малко от тези ресурси.
Нужни са ни нови технологии.
А в тях трябва да се инвестира. А това е другата страна на нещата: държавата трябва да започне да инвестира повече пари в изследване и разработка на екологична икономика.
Но на “зелената” икономика не й трябват толкова много работници!
И в работниците трябва да се инвестира! Затова ние отново трябва да съкратим работната седмица, да разпределим работното време по-равномерно.
Държавите хвърлят огромни бюджетни средства за “данъчен дъмпинг”. Става дума за неплащане на данъци в глобален мащаб, чрез офшорките. Всички чухте за Кипър, нали? Но тава са пари, които вие губите, които могат да се инвестират в собствена промишленост. И облагайки ги с данъци, бихте могли да инвестирате в здравеопазването…
Не смятайте тези мерки за невъзможни!
—–
*Проф. Джефри Сомърс е от Университета Уисконсин, Милуоки, САЩ, публицист.
Със съкращения от: worldtodaybg.com
Коментар на "Идея за България"
Дочакахме най-сетне да го чуем от устата на американец. Истинско и революционно предложение за условията на САЩ и за наличието на неолиберализма там в положение на държавна идеология! Професорът предлага де факто връщане на Кейнесиянските принципите на социалната европейска държава – да свържат парите с производството и себестойността на труда, а не да се печатат на поразия( както прави неолиберален САЩ). Предлагаме ви една наша статия по този въпрос със заглавие " За лицемерието на едно посланическо писмо против олигархичното ни статукво и един нашенски анализ за него"