ПРЕДАТЕЛСТВОТО НА БЪЛГАРСКАТА КОМУНИСТИЧЕСКА ПАРТИЯ НА БЪЛГАРЩИНАТА
В Белград, Скопие и София ще се устроят тържества. И каквото там ще се каже и пише по случая, ще бъде неминуемо пак израз на едно или друго комунистическо крило, даже и при евентуални опити да се прикриват различията.
По преценка на множество наблюдатели най- популярна проява на Българската комунистическа партия по време на войната, а известно време и след нея бе така нареченият „Отечествен" фронт, чийто гръбнак бе тя. А във Вардарска Македония пък особено явление бе появата и проявата на черногореца с псевдоним Темпо (истинско име Светозар Вукманович). Колкото за учудване, толкова и за смях, той дойде там, за да дава указания как да се уреждал македонският въпрос по волята на чужди сили и без знанието на нашия народ, който цели двадесет и три години бе съвсем основателно срещу всичко югославско.
Българската комунистическа партия и югославската се стараеха да вървят уж по една линия относно този класически балкански въпрос — македонския. И двете страни поддържаха уж, че са за независима Македония, както някога бе решила и Югославската комунистическа партия на Третата си конференция след Първата световна война. Но скоро се явиха недоразумения помежду двете страни и започнаха да се нападат тъкмо във връзка с македонския въпрос, надвиквайки се взаимно и публично: „Вие сте взели позицията на Иван Михайлов!"
Стигна се дотам, щото командуваните от Белград комунисти, да агитират, че образецът на Швейцария бил назадничев, т.е. уредбата на Швейцария била ръждясала работа, която не представлявала волята на народа; и че идеята на авантюриста и мегаломан — да не говорим за кръвник — Тито била спасителна за народа ни в Македония.
Какво излезе накрая? Излезе това, на което всички бяхме свидетели и отдавна знаем: печалбата за Белград бе тая, че успя да внесе разкол между българите, както пророкуваше преди сто години още Стоян Новакович. А за България като държава, резултатът е този: никое нейно поражение (нито това свършило с договора в Букурещ през 1913 година, нито онова от Ньой от 1919 г.) не нанесе на българщината такъв удар, и то безсрамен, какъвто нанесе договорът след Втората световна война, сключен в Париж през 1947 година.
Случи се най-чудноватото: български комунистически държавни „величия" да твърдят, че българите от Македония не били българи. Това бе по-немислимо от онова, що казваше Стоян Новакович. По-немислимо, защото и на него не е идвало наум, че български комунистически държавни ръководители сами ще отрекат своята българска националност. Сам таванският герой Георги Димитров бе родом от Македония от околията на отец Паисия; а само той ли?
Не стигаше и това, но се започна едно — и от двете споменати комунистически крила Белград и София, които взаимно се подпомагаха — безразборно избиване на българи от Македония, което по величина е достойно само на престъплението някога на византийския император Василий Българоубиец.
Ако би се устроил поединичен правилен съдебен процес за всички тия загинали хора, положително ще се окаже, че огромната част от тях не са имали не само разпра, но и допир с комунистическата партия или „Отечествения" фронт.
Така наречената, с откраднатото име на ВМРО, Виенска канцелария (ВМРО обединена) бе само едно обикновено крилце на комунистическата партия и нейната акция. Димитър Влахов, ренегат на стари години — верен член на БКП, — с нескриван яд пише в своя дневник, че един ден неочаквано, тъкмо когато вестник „Македонско дело", издаван от него, бил под печат, дошло нареждане от Георги Димитров, че „ВМРО обединена" трябва веднага да се закрие. Влахов се принудил да махне от печатната машина започнатия брой на вестника. Ето до каква степен тая „ВМРО обединена" бе само жалко клонче на БКП и оръдие на Коминтерна. Във всеки случай и чрез това всекиму става ясно колко популярно и обичано бе всред народа ни името на ВМРО, та ако не го откраднеха комунистите, не биха могли да подмамят никого всред миналото наше поколение, изцяло българско.
Че народът ни и особено работничеството във Вардарска Македония не отиваше с партизаните, посочва и следният факт: до 10 септември 1944 година по признанията на осведомени лица от учреждението по труда в Скопие абсолютно нито един работник не е отишъл с партизаните; а броят на записаните работници в това учреждение е бил над 6500 души.
Намерили база в заетите от Албания шест западни македонски околии, партизанските групички си пишеха програми и възвания само защото разчитаха на победата на съюзниците, които воюваха срещу Германия, а не защото нашият народ е бил със сърбокомунизма.
Мъчеха се някои да обяснят, че под натиск на Югославия, която едва се надигаше от получените през войната удари, агитирали и в Пиринска Македония, че нашата народност не била българска. Нима не Българската комунистическа партия, а някаква Югославия нареди, щото в дипломите на учениците в Пиринския край директорите да вписват, че народността на учениците е „македонска", а не българска.
Доброто е все пак, че това колосално престъпление в българската история се съзнава сега от всички българи, даже и от комунистите. То не може да се заличи от историята, но поне в значителна степен признаването намалява болката на много български сърца. Тази болка ставаше особено люта за българина, когато някои комунистически вестници открито уверяваха света, че тъкмо комунизма разрешил отлично македонския въпрос. Че нищо не е разрешил, а повече е усложнил тоя въпрос, не се впускаме да доказваме. Достатъчно е да се спомене само липсата на човешки права в нашата родина. В програмата на македонското освободително движение тези права винаги са представлявали едно измежду най- важните условия за установяване на свободата и независимостта.
Нека запомним и се съобразяваме и в бъдеще с факта, че загубата в 1913 и в 1918 година за българщината е по- малка от тая в 1944 година.
СТАЛИН И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС
Болшевишките цели към Средиземно море
Известни са целите на болшевишката политика по посока на Средиземно море и Цариград. Най- близкият път към тези цели минава през българските земи. Но болшевишките водачи знаят, че българският народ много държи за своята свобода и самостоятелност. Ако той може да води борба за тях срещу руската политика, след като Русия бе му дарувала освобождение от петвековно турско робство, колко повече той ще държи за самостоятелността и свободата си по отношение на болшевизма, който нищо не е дал на българщината, а заплашва толкова много да й отнеме. Ето защо в Кремъл са се замислили как по- ефикасно да намалят съпротивителната сила на българската нация, на нейния национален дух. Опитът за разкол чрез прогласяване на нова македонска народност е може би най-крупното от средствата, които болшевишката централа е пуснала досега и ще пуска занапред в ход, за да подчини всестранно на политиката си най-близкия до Русия по пътя към Средиземно море и Цариград славянски народ — българския.
Болшевиките не скриват и стремежа си да откъснат от България оня малък македонски край, който след Балканската война остана в нейните граници. Там живеят към двесте хиляди души българи, които от комунистите предварително са обявени за „македонци" в етнографския смисъл на думата, както и няколкото стотин хиляди души македонски емигранти в България. Съмнение не може да има, че населението в този македонски край предпочита да си остане в България и че му е противно да бъде включено в Югославия, вчерашен и днешен потисник на българщината.
Само ако би се създала напълно независима македонска държава, обемаща всички македонски земи, това население би се съгласило доброволно да излезе от границите на България, но ако преди всичко съществуват гаранции, че няма да бъде застрашено националното му съществуване.
В последно време болшевишката пропаганда се явява усърдно в защита на славянското население в Македония под гръцка власт. Тя и там обаче фалшифицира името на българите и ги нарича „македонци". Тамошният македонски славянин знае, че когато гръцката полиция морално или физически го потиска, тя върши това против него и именно под грижите уж на някакво братско гостоприемство — той е обречен на друго денационализирване. Българската народност, както и преди 1941 год., еднакво е застрашена и в Гърция, и в Македония.
Режимът на сръбския крал Александър, след като се бе убедил, че македонските българи не може да посърби, опита се да ги направи „югославяни". Но и в това отношение не пожъна никакъв успех. Защото югославянска нация не съществува изобщо. Южните славяни наброяват четири от векове разграничени отделни нации — българи, хървати, сърби и словенци. Този въпрос е съвсем ясен. Няма южнославянска нация, както няма западнославянска, а имаме само поляци, чехи и словаци. Сръбският режим се надяваше чрез прогласяването на югославянска нация да заздрави конгломерата, назоваем Югославия; всъщност повече го разхлаби, а засили стремежа на отделните нации към самосъхранение. Болшевишкият режим в Югославия си представя, че като обяви македонските българи за отделна нация, ще допринесе за по- голямото закрепване на държавния конгломерат; и нещо повече — че с това „решение" на македонския въпрос ще може съвсем да сближи България и Югославия, като създаде от тях една обща държава, послушна на болшевишкия център. Всъщност чрез това ще се дойде до по- печални резултати в отношенията между южното славянство, а се внася ново усложнение и в цялото положение на Балканите.
Въпреки всевъзможните изкуствени доводи, чрез които се цели приспиването на българския народ, почти всички българи виждат, че болшевишка Русия преследва свои цели. Между другото — според заявленията на нейни авторитетни хора — необходимо й било да държи българските земи под свой надзор и по съображения на нейната сигурност. Повече по този пункт не му е тук мястото да се простираме. Ще се задоволим само да изтъкнем, че Хитлер от своя страна изтъкваше още по-силен мотив за оправдаване на нуждите от немско влияние върху целия Балкан и в земите на западните славяни и Русия — именно мотива за „лебенсраум", т.е. необходимото жизнено пространство. Колкото болшевиките дават право на Хитлер по този въпрос, толкова и балканските народи, включая и населението в Македония, дават право на Русия да отнима свободите им и застрашава националното им съществуване в полза на нейната „сигурност".
Цялата болшевишка система е най- добре характеризирана от международната социалдемокрация. По думите на най- видния съвременен социалдемократ г-н Атли, произнесени през м. Октомврий 1946 год. в една реч пред годишния конгрес на английските работнически синдикати, за болшевиките „свободата значи отхвърляне свободата за всички ония, които не споделят комунистическата идеология". А бившият американски посланик в Съветска Русия г-н Бълит в издадената от него през 1946 год. книга казва, че „болшевишкият режим е направил страха господстващ мотив в руския живот". Той добавя: „Днес русите могат да държат Полша само по пътя на заглупяването. Същото е и за Естония, Летония, Литва, Румъния, Унгария, България, Югославия, Австрия, Чехословакия и Германия..."
Автор: Иван Михайлов -РАДКО* (Ванче Михайлов)
1956 г.
* РАДКО е най-използваният псевдоним на последния водач на Македонското освободително движение Иван Михайлов.
Българите в Р.Македония са създали своето сдружение с име РАДКО в чест на Иван Михайлов -техният духовен водач